От минус безкрайност до плюс безкрайност

 „Времето е в нас и ние сме във времето”

Васил Левски

Все казват- времето изтича,

лети (а в най-добрия случай тича),

препуска диво, бяга надалече

и тъкмо мислиш си, че хванал си го вече,

че този миг „Сега” си уловил и хоп−

изплъзва ти се от ръцете в див галоп!

И съществувало в най-древни векове,

свидетел на упадък и възходи,

лети с презгалактически криле,

а ний наивно все се мъчим да го гоним.

И уж е малко, уж е кратко, все не стига,

а щом пък ние бягаме от него, ни застига.

Цивилизации се сменят на Земята,

а времето – невъзмутимо си стои и чака

да види следващия епизод

от филмчето, наречено Живот.

Но и след филма, него ще го има,

ще наблюдава други, бъдни светове,

единствено то вижда цялата картина

на нашето безбрежно битие.

Затуй за него да не се тревожим ние-

тече, изтича, ала няма да се свърши.

От минус, та до плюс безкрайност време има,

със своя дял е важно що ще вършим.

23.06.2019 г.

Della mia bella Isabella

Не се бойте от дъжда

Любовно обяснение към морето

Любовно обяснение към морето

От толкова поети си възпято
ти – вдъхновител на стремежите крилати,
което със вълните свои пее
и в зимните ни блянове живее.

Прекрасно си! И тъй необозримо!
Безкрайно, всемогъщо, нежно... синьо...
И все си същото. И си различно.
Към тебе всеки път щом се затичам, 
жадувайки за свежата прохлада 
и за спокойствие, което само ти ми даваш,
се питам как изкарах толкоз време
без теб! А зайче слънчево се смее
със детски глас и плясък на вълна.
И чужди са ми всяка суета,
всеки проблем, тъга, неволя,
щом в твоите води сега
аз плувам радостно на воля-
в коприната на сините вълни, 
извезана с дантела морска пяна.
Кажи ми- смъртен как да устои 
на тази тъй божествена премяна?
Обичам те! Любов безкрайна, вечна!
А пясъкът край тебе тъй горещ е,
че пали и нозете, и душата
и с бързи стъпки тичам към водата....
...едно съм с теб...копнеех да се слея, 
водите ти в кръвта ми да се влеят,
да бъда малка част от твойта безконечност!

Мое море- начало, край и... вечност!

август 2015

© Александра Александрова Всички права запазени

Кафе и обич

Щъркова елегия

Бяло и черно се реят в небето.

Вече по-хладно е времето тук.
Слънцето слабо е вече и ето-
те заминават, отлитат на юг.
Ето ги, тръгват! Събира се ятото,
а натъжено го следва и лятото-
с тях то не иска да се раздели-
подире им литва към топли страни.

Празни сега са гнездата, студени.
Тъжни без лятото плачат дърветата-
плачат в оранжево, жълто, червено,
сълзите цветни покриват пътеките.

После оголени сварва ги зимата,
империя бяла в снега основава.
С леден жест спуска си тя пелерината,
свойте владения в студ оковава.

Но те са далече и топло е там,
слънцето жарко им грее перата,
ала макар и през цял океан,
все към дома им ги теглят крилата.

Ето ги, идват си! В черно и бяло
стотици криле летят в едно цяло,
крило до крило- съвършено легато.
В дома си завръща се щърково ято!

Пълен синхрон, така чиста хармония-
кой диригент е на тази симфония?
Жива надежда се носи с тоз полет-
лети на крилете му новата пролет!

03. 09. 2015
© Александра Александрова Всички права запазени